На 18 ноември, в рамките на новата „Бисерна поредица“ на издателство „Колибри“,
за пръв път на български език излиза романът „Кучешки години“ от Нобеловия
лауреат за литература Гюнтер Грас. Преводът е дело на Любомир Илиев.
„Кучешки години“ (832 стр., цена: 40 лв., твърди корици) е третият – наред с
„Тенекиеният барабан“ и „Котка и мишка“ – роман от легендарната Данцигска
трилогия на писателя. От излизането му през 1963 г. са изминали десетилетия, но той
не е изгубил нищо от притегателната си мощ. В него трима разказвачи се превръщат в
хронисти на довоенното, военното и следвоенното време на ХХ век, отвеждат ни от
устието на Висла през потайностите на Кьолн, Дюселдорф и Берлин до изоставената
мина, която е преобразувана в място за индустриално производство на птичи плашила,
създадени по човешки образ и подобие. Предизвикала шумни реакции още с
излизането си, книгата не само представлява паноптикум от хрумвания и провокации,
антология от брилянтно разказани кратки истории, образци на висока поетичност и
безпощадна сатира, но е и внушителен принос към денацификацията на Германия,
което прави задължително присъствието ѝ във всяка национална култура.
В настоящото издание е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото
оформление е дело на художника Иво Рафаилов.
Гюнтер Грас (1927 – 2015) е роден в Данциг (днес Гданск, Полша). След края на Втората световна война изучава каменоделство и скулптура, а през 1949 – 1953 г. следва в художествените академии в Дюселдорф и Западен Берлин. През 1956 г. се установява в Париж, където остава до 1961 г. Писателят развива активна политическа дейност, като ревностно подкрепя Германската социалдемократическа партия и Източната политика на Вили Бранд, а през 1968 г. се обявява в защита на смазаната от войските на Варшавския договор Пражка пролет. През 1959 г. Грас публикува големия си роман „Тенекиеният барабан“, който му донася световна слава и го превръща в своеобразен говорител на поколението германци, израснали по времето на нацизма. Допълнителна известност носят на писателя романите „Местна упойка“ (1969), „Из дневника на един охлюв“ (1972), „Калканът“ (1977), „Плъхката“ (1986), „Моето столетие“ (1999) и новелата „Рачешката“ (2002), както и автобиографичната книга „Да люспиш лука“ (2006). През 1999 г. е удостоен с Нобелова награда за литература.
Из Първа книга
ПЪРВА СУТРЕШНА СМЯНА
Разказвай. Не, вие разказвайте! Или ти. Дали пък артистът да не започне? Или
плашилата, едно през друго? Или по-добре да изчакаме, докато осемте планети се
подредят под знака на Водолея? Започнете вие, ако обичате! В края на краищата тогава вашето куче е… Но още преди моето куче, вашето куче и кучето на кучето да са… Някой трябва да започне: ти или той, или вие, или аз… Преди много, много залези, много преди да ни има на този свят, Висла, без да ни отразява във водите си, е текла всеки божи ден и все така се е вливала където трябва.
Летописецът, изпод чието перо излизат тези редове, по онова време се казва Брауксел
и се разпорежда с една мина, в която обаче не се добива нито руда, нито въглища,
нито калиева сол, но това не пречи на сто трийсет и четирима работници и служители
да се трудят там по извозни щрекове и междинни хоризонти, в забои и травербани, в
счетоводството и в експедицията: смяна след смяна.
Неуправляемо и коварно течала по-рано Висла. Но ето че били привикани хиляди
земекопи и през годината хиляда осемстотин деветдесет и пета те прокопали проток от
север на юг, между селата Шивенхорст и Никелсвалде, така наречения отбив. Този
отбив въвеждал водите на Висла в ново, право като шнур русло и намалявал
опасността от наводнения и преливане.
Летописецът Брауксел изписва името си в повечето случаи с „кс“, но понякога и с „хс“ – Браухсел. Случва се да изпадне в настроение и да се именува Брайксел, почти като
Вайксел, сиреч Висла на немски. Заиграването и педантизмът диктуват и по никакъв
начин не си противоречат.
Дигите по протежение на Висла се точели от хоризонт до хоризонт и под надзора на
главния комисар на водорегулиращите съоръжения в Мариенвердер имали за задача
да се противопоставят както на мощното пролетно пълноводие, така и на августовските „доминикански“ наводнения. Не дай боже в дигите да се завъдят мишки.
Летописецът, който се разпорежда с мина и пише името си ту така, ту иначе, е
изобразил на разчистения си за случая писалищен плот с помощта на седемдесет и три
фаса, плод на прилежния двудневен труд на закоравял пушач, руслото на Висла в два
варианта – до и след регулирането: трохичките тютюн и сивата пепел обозначават
реката и нейните три устия, обгорелите клечки кибрит са диги, които удържат
немирната река между бреговете ѝ.
И тъй, преди много, много залези: ето го господин главния комисар на
водорегулиращите съоръжения, който се спуска по склона, където край село Кокоцко,
на височината на менонитското гробище, се скъсва дигата – в короните на дърветата
дори седмици по-късно се виждали накацали ковчези, – той обаче, пешком, на кон или
в лодка, в неизменния си сюртук и с неизменната бутилчица оризова ракия в широкия
джоб, той, Вилхелм Ерентал, създал в старовремски и все пак хумористични стихове
онзи „Дигоспасителен епистел“, който веднага след излизането си става достояние с
приятелско посвещение на всички местни пазители на диги, селски учители и
менонитски проповедници, той, който се упоменава тук за пръв и последен път, за да
не се появи никога повече на тези страници, той зорко оглежда всички заграждения, насипи и буни нагоре и надолу по реката, пъди прасета от дигата, тъй като според
полицейска разпоредба, параграф осем, от ноември хиляда осемстотин четиресет
и седма „на всяка твар, все едно дали перната или копитна, строго се запрещава да
пасе или рие по дигите“.
От лявата страна слънцето е залязло. Брауксел строшава на две една кибритена клечка: второто устие на Висла е факт от втори февруари хиляда осемстотин и четиресета без каквото и да било участие на земекопите, когато реката, задръстена от ледовете, пробива крайбрежната пясъчна кòса под Пленендорф и прави възможно образуването на две нови рибарски селца, Източен Нойфер и Западен Нойфер. Ала колкото и да изобилстват тези две селца с истории, селски клюки и забележителни небивалици, нас ни интересуват преди всичко две други, разположени източно и западно от първото – не по време, а по посока – устие: Шивенхорст и Никелсвалде били и до ден днешен са последните села вляво и вдясно от „отбива“, свързани с ферибот; защото петстотин метра по-надолу реката, по-скоро глинестожълта, отколкото пепелявосива, се излива от пределите на днешната република Полша в почти пресните (съдържание на сол: нула цяло и осем десети процента) води на ширналото се Балтийско море.
Като същинско заклинание звучат думите: „Висла е широка река, която в спомена става все по-широка, и е плавателна въпреки многото пясъчни плитчини…“; след като ги измърморва, Брауксел пуска по плота на писалището си, превърнат в нагледен макет на делтата на Висла, ферибот във вид на остатък от гумичка и сега, понеже ранната смяна вече е застъпила, а денят започва с шумно чирикане на врабци, разполага деветгодишния Валтер Матерн – с ударение на последната сричка: Матèрн – върху хребета на никелсвалдската дига точно срещу залязващото слънце; Валтер скърца със зъби.
А какво се случва, когато един деветгодишен син на мелничар е турен на хребета на
дигата, гледа към реката, изложен е на лъчите на залязващото слънце и скърца със
зъби срещу вятъра? Наследил го е от баба си, прекарала неподвижно на стола цели
девет години, през които е успявала да движи само очните си ябълки.
Много неща плуват по водата и Валтер ги вижда. От Монтау до Кеземарк реката е
придошла. Тук, малко преди устието, и морето помага. Казват, че в дигата имало
мишки. Всеки път, когато някоя дига се скъса, казват, че в нея имало мишки.
Менонитите твърдят, че поляци католици били пуснали през нощта мишки в дигата.
Други уверяват, че са видели графа – пазител на дигата, на бял кон. Но
застрахователната компания не ще и да чуе нито за ровещи мишки, нито за графове от
Гютланд. Когато дигата рухнала заради мишките, графът, според преданието, се
хвърлил с белия си кон срещу надигащата се река, но без особен ефект: Висла
погълнала всички пазители на дигата. Включително полските католически мишки.
Погълнала и грубите менонити с халки и куки, но без джобове, и изтънчените
менонити с копчета, илици и дяволски джобове, погълнала и тримата евангелисти от
Гютланд, и учителя социалист. Погълнала и ревящия добитък на Гютланд, и
резбованите му люлки, погълнала целия Гютланд: гютландските кревати и шкафове,
гютландските стенни часовници и гютландските канарчета, погълнала гютландския
проповедник, той бил от грубите менонити, ония с халките и куките, погълнала и
щерката на проповедника, а казват, че била хубавица.
Всичко това и още много други неща са се носили по водата. Какво изобщо може да
носи река като Висла във водите си? Всичко, подлежащо на счупване: дърво, стъкло,
моливи, разни изписвания на името Брауксел, столове, костици, а така също – залези.
Онова, което отдавна е забравено, внезапно изплува от водите на Висла по корем и по
гръб и се носи в потока на спомените: ето, и Адалберт дойде. Идва пешком. И
изведнъж го удря огромен клон. Но Свянтополк все пак ще се покръства. Какво ще
стане с дъщерите на Мествин? Една от тях не тича ли там боса? Кой ще я вземе със себе си? Великанът Милигедо с оловния си боздуган ли? Огнено рижият Перкунс? А може би бледият Пеколс, дето през цялото време гледа от долу нагоре? Момчето Потримпс само се смее и дъвче житния си клас. Секат се дъбове. Скърцат зъби – и дъщеричката на княз Кестутис отива в манастир: дванайсет безглави рицари и дванайсет безглави монахини, защо танцуват в мелницата? Мелницата бавно мели, мелницата бърже мели, душата смила на брашно, но снежинки падат дваж по-бели; мелницата бавно мели, мелницата бърже мели, дванайсет рицари и тя край блюдото седели; мелницата бавно мели, мелницата бърже мели, дванайсет рицари били за монахини загорели; мелницата бавно мели, мелницата бърже мели, на Сретение Господне всички пели и пърдели; мелницата бавно мели, мелницата бърже мели… Но когато мелницата лумнала отвътре навън и пристигнали карети за безглавите рицари и безглавите монахини, когато много по-късно – след много залези – свети Бруно минал през огъня, а разбойникът Бобровски ведно със своя другар Матерна, от когото и тръгва всичко, почнал да пали всички къщи, чиито врати са отбелязани с кръстчета – след много, много залези, – Наполеон, преди и после: тогава градът бил обсаден по всички правила на военното изкуство, защото на него се изпробват нееднократно и с променлив успех знаменитите прахови ракети на Конгрив6 – но и вътре в самия град, и на неговите укрепления, на бастионите Вълк, Мечка, Жребец и на бастионите Отскок, Девича дупка и Зайче французите кашляли от дима, поляците с техния княз Радзивил повръщали, полкът на едноръкия капитан де Шамбюр насмалко да си изкашля гърлото. На пети август обаче дошли доминиканските води, изкатерили без стълба бастионите Жребец, Зайче и Отскок, овлажнили барута, угасили със съскане ракетите на Конгрив и пуснали из града, в неговите улички и кухни, много риба, предимно щука – и всички по чародеен начин заситили стомасите си, макар продоволствените складове по Хопфенгасе отдавна да били изгорели – залези, залези. Всичко това подхожда на Висла и на река като Висла: залези и кръв, глина и пепел. Да се пръждосват заедно с вятъра.
Не всяка воля се изпълнява; дори реки, устремени към небето, също се вливат във
Висла.
