Войната срещу Османската империя е опитът на балканските народи да намерят решение на националния въпрос на Балканите от края на XIX и началото на XX век. По волята на Великите сили при подписването на Берлинския договор значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остават в пределите на Османската империята след Руско-турската освободителна война от 1978 г. Така е възпрепятствано развитието на тези народи, както от съществуващите феодални порядки в империята, така и от упражнявания върху тях национален и религиозен натиск. В отговор правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята. След последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си. Начало на военните действия поставя Черна гора в края на септември 1912 г., когато нейните войски нахлуват в Северна Албания. На свой ред на 5 октомври същата година България и Гърция обявяват война на Турция, а на 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. Османската империя губи войната. Подписва се Лондонският мирен договор (1913), според който империята е принудена да отстъпи териториите на запад от линията Мидия (Черно море) — Енос (Бяло море). Българските жертви във войната наброяват 66 000 офицери и войници и 100 000 ранени. Поклон пред паметта на всички, намерили смъртта си в името на българския идеал!