Финалната част на поредицата „Ерата на безумието“ ще изненада и най-заклетите фенове на жанра.
Достойният претендент за трона „Крал на фентъзито“ Джо Абъркромби се завръща на български език с последната част от безмилостната бестселърова поредица „Ерата на безумието“.
Кървава и непредвидима в своите превратности, „Мъдростта на тълпите“ е блестящият и вълнуващ финал на история, в която революцията е напът да изяде децата си…
Вместо толкова чакания мир върху Съюза се стоварва Голямата промяна, а борбата за власт едва сега започва. В суровия Север тя се води с острие в ръка, а в центъра му – с думи, често много по-опасни и от най-смъртоносното оръжие.
Младият крал Орсо се завръща в столицата си като победител, за да открие, че ветровете на промяната духат твърде силно. И се насочват право към него, за да го издухат от трона.
Заради благородническата си кръв Лео дан Брок едва не увисна на въжето, затова и сега е напълно готов – като примерен редови гражданин на този прекрасен нов свят – да опита късмета си отново. Гражданката Савин, дъщеря на най-мразения от новата власт човек, трябва да впрегне предприемаческите си умения в далеч по-важна посока – оцеляване, а защо не и за подходящо организирано изкупление. Защото Народният съд няма да подмине никой, чиито връзки с миналото не са изкоренени.
На Север Риккъ, дъщеря на Кучето и притежателка на Дългото око, тепърва разбира, че едно е да завладееш трона, съвсем друго да се задържиш на него. Един по един съюзниците ѝ я напускат, а верността на тези, които остават, е съмнителна. Особено когато голямата битка за бъдещето на Севера предстои.
Новите времена идват със своите правила, а някогашните предатели се превръщат в народни герои. Мъдростта на тълпите изисква промяна, но никой не предвижда кървавата цена, която тя ще струва. Защото, когато попаднат в неправилните ръце, мечтите за по-добър живот лесно могат да бъдат пречупени, а след това и изпепелени.
В края на тази цинична и напрегната сага се преплитат политически интриги, мащабни битки и исторически препратки към близкото минало на човечеството.
Джо Абъркромби за пореден път демонстрира своите дълбоки познания в човешката психология и успява да разгърне пред читателя своите персонажи в цялата им противоречивост. Защото в битката за оцеляване Доброто и Злото се оказват променливи величини.
В духа на „Игра на тронове“, но много по-динамична в своя разказ, „Мъдростта на тълпите“ ще промени представата ви за жанровата литература и ще ви завладее изцяло.
Из „Мъдростта на тълпите“ от Джо Абъркромби
ЧАСТ VII
„Великите хора са велики само защото всички ние стоим на колене. Да се изправим!“
Елизе Лустало
Като крал
– Знаеш ли какво, Тъни?
– Ваше Величество? – Леко кръвясалите очи на ефрейтора се вторачиха в Орсо.
– Трябва да призная, че се чувствам доста доволен от себе си.
Знамето на Непоколебимия се вееше на лекия ветрец. Белият кон върху него беше изправен на задните си крака, златното слънце блестеше, а името на град Стофенбек вече беше пришито сред знаменитите победи, на които беше свидетел този флаг. Колко ли върховни крале бяха яздили победоносно под това блестящо парче плат? А сега – въпреки че го превъз-хождаха числено, беше обект на подигравки и общо взето, го бяха отписали – Орсо се бе присъединил към техните редици. Мъжът от памфлетите, който някога беше наричан Принца на проститутките, се бе превърнал в прекрасна пеперуда, излязла от отвратителна какавида, като новия Касамир! Понякога в живота има странни обрати. По-специално в живота на кралете.
– Дяволски прав сте, че трябва да сте доволен от себе си, Ваше Величество – побърза да го увери маршал Ръкстед, а малцина знаеха повече за самодоволството от него. – Вие надхитрихте враговете си на бойното поле, победихте ги и взехте най-долния предател за пленник!
И той хвърли бърз и самодоволен поглед през рамо.
Лео дан Брок – героят, който преди няколко дни изглеждаше прекалено голям мъж, за да го побере целият свят, сега беше затворен в мизерен фургон с решетки на прозорците, който се друсаше по пътя след Орсо. От друга страна, от него не беше останало много за затваряне. Съсипаният му крак беше погребан на бойното поле заедно със съсипаната му репутация.
– Вие спечелихте, Ваше Величество – обади се с тънък глас Бремър дан Горст, после рязко затвори уста и погледна намръщено приближаващите кули и комини на Адуа.
– Така е, нали? – По лицето на Орсо се плъзна непринудена усмивка.
Почти не помнеше кога това се беше случило за последен път. Младия лъв, пребит до кръв от Младото агне. Дрехите сякаш му стояха по-добре, отколкото преди битката. Потърка челюстта си – с всичките вълнения не се беше бръснал от няколко дни.
– Да си пусна ли брада?
Хилди бутна назад прекалено голямата си шапка и изгледа със съмнение четината по бузите му.
– Можеш ли да си пуснеш брада?
– Вярно е, че в миналото често не съм успявал. Но това може да се каже и за много други неща, Хилди. Бъдещето сега изглежда различно!
Може би за пръв в живота си той нямаше търпение да разбере какво го очаква в бъдеще – дори и да сграбчи това гадно копеле и да го накара да приеме формата, която той самият желаеше, – затова беше оставил маршал Форест да сложи отново в ред очуканата от битката Дивизия на престолонаследника и беше избързал напред, към Адуа, със сто конници. Трябваше да се върне в столицата и да насочи кормилото на държавата в правилната посока. Сега, след като бунтовниците бяха сразени, той най-сетне можеше да започне голямата си обиколка на Съюза и да поздрави поданиците си като кралски победител. Можеше да разбере какво да стори за тях, за да подобри нещата. Задаваше си наивно въпроса какво ли име щяха да крещят боготворящите го тълпи. Орсо Непоколебимия? Орсо Решителния? Орсо Неустрашимия, Каменната стена на Стофенбек?
Отпусна се назад, полюшвайки се леко върху седлото, и вдъхна дълбоко от освежаващия есенен въздух. Дори не му се наложи да се закашля след това, тъй като северният бриз отнасяше изпаренията на Адуа към морето.
– Накрая разбирам какво означава да се чувстваш като крал.
– О, не се тревожи – успокои го Тъни. – Сигурен съм, че докато се усетиш, пак ще се чувстваш объркан и безпомощен.
– Без съмнение. – Орсо не можа да се сдържи да не погледне отново към задната част на колоната.
Раненият лорд губернатор на Англанд не беше единственият им важен пленник. Зад затворническия фургон на Младия лъв трополеше сериозно охраняваната карета, в която беше зат-ворена сериозно бременната му съпруга. Бледата ръка, хванала се за перваза на прозореца, на Савин ли беше? Самата мисъл за нея накара Орсо да трепне. Когато единствената жена, която някога беше обичал, се бе омъжила за друг мъж и след това го беше предала, той наивно си беше мислил, че няма как да се чувства по-зле. После беше научил, че тя е негова природена сестра.
Миризмата на хаотичните бедняшки квартали извън стените на Адуа не помогна особено за внезапно връхлетелия го пристъп на гадене. Беше си представял усмихнати хора от простолюдието, луничави деца, размахващи малки знаменца на Съюза, дъжд от ухаещи на парфюм цветя от красавиците на балконите. Винаги беше отказвал да приеме подобни патриотични глупости, когато бяха насочени към други победители, но очакваше с нетърпение да бъдат насочени към него. Вместо това от сенките го гледаха намръщено дрипави фигури. Една проститутка, подаваща се от разкривен прозорец и дъвчеща пилешко бутче, избухна в подигравателен смях. Грозен просяк се изплю съвсем демонстративно, когато Орсо премина в тръс покрай него.
– Винаги ще има недоволни, Ваше Величество – прошепна Йору Сулфур. – Само питай господаря ми. Никой никога не му благодари за усилията, които е положил.
– Хъм. – Доколкото си спомняше Орсо, всички винаги се отнасяха към Баяз с крайно сервилно уважение. – И какво решение е намерил?
– Да не им обръща внимание. – Сулфур погледна безчувствено към жителите на бедняшките квартали. – Сякаш са мравки.
– Ясно. Не им позволява да му развалят настроението. – Но беше малко късно за това. Вятърът сякаш внезапно беше станал студен и Орсо започваше да усеща онова познато тревожно настръхване по врата си.
Фургонът стана още по-мрачен. Тракането на колелата започна да отеква във въздуха. През преградения с решетки прозорец Лео видя дялани камъни и разбра, че вероятно минават през портите на Адуа. Беше си представял, че ще влезе в столицата в челото на триумфален парад. Вместо това пристигаше, заключен в затворнически фургон, смърдящ на запарена слама, рани и срам.
Подът подскочи и чуканът на крака му беше пронизан от пулсираща и агонизираща болка и възпалените му очи се напъл-ниха със сълзи. Какъв шибан глупак се беше оказал. Колко предимства беше захвърлил. Колко шансове беше пропуснал. В колко клопки се беше набутал.
Трябваше да каже на онзи предател и страхливец Ишър да върви на майната си в мига, в който дрънканиците му бяха започнали да намирисват на бунт. Или още по-добре да беше оти-шъл право при бащата на Савин, за да издаде цялата история на Дъртата клечка. След това щеше да си остане най-прочутият герой на Съюза. Храбрецът, който беше победил Големия вълк! А не тъпакът, който бе изгубил от Младото агне.
Трябваше да преглътне гордостта си пред крал Джаппо. Да го ласкае, да флиртува с него, да се прави на дипломат и да му предложи Уестпорт с усмивка, да замени тази безполезна отр-язана част от територията на Съюза и да дебаркира в Мидър-ланд със стириянски войски зад гърба си.
Трябваше да вземе със себе си майка си. Споменът за това как тя го умолява на пристанището, го караше да иска да си изскубе косата. Тя щеше да оправи онази бъркотия на брега, щеше да огледа спокойно картите и да изпрати мъжете на юг, да стигне първо до Стофенбек и да принуди врага да влезе в изгубена за него битка.
Трябваше да изпрати отговора си на поканата на Орсо за вечеря върху върха на някое копие, да атакува с всичките си налични хора преди залез, да помете лъжливия копелдак от изгодната му позиция и да унищожи подкрепленията му, когато пристигнат.
Можеше да спре онази последна атака още когато лявото му крило се беше провалило, а дясното му се разпадаше. Поне Антоп и Джин щяха да са още живи. Поне щеше да запази крака и ръката си. Може би Савин щеше да успее да сключи някаква сделка. В края на краищата беше бивша любовница на краля. А вероятно и настояща от това, което Лео беше видял по време на екзекуцията си. Дори не можеше да я обвинява. Беше спасила живота му, нали? Каквото и да струваше той сега.
Беше затворник. Предател. Инвалид.
Фургонът беше забавил ход и сега едва пълзеше и се тресеше. Отпред се чуха гласове, които скандираха шумно. Верни поданици на крал Орсо, които бяха излезли, за да го поздравят за победата? Но виковете изобщо не звучаха празнично.
Някога Лео танцуваше в кръга за тренировки. Сега за него беше истинско изпитание дори да изпъне крака, който му беше останал, за да може да се хване за решетката на прозореца и да се изправи. Когато усети хладния бриз върху лицето си и присви очи към тъмната и задимена от леярните улица, фургонът вече беше спрял.
В очите му веднага се набиха странни подробности. Потрошени кепенци на магазините, счупени врати, увиснали върху пантите и разпръснати по пътя боклуци. Реши, че дрипавата купчина в един вход вероятно е някой заспал скитник. После бавно го заля тревога, която го накара да забрави за момент собствената си болка – започваше да си мисли, че това може да е труп.
– Мътните го взели – прошепна той.
Един склад беше изгорял и овъглените му греди приличаха на ребрата на оглозган труп на животно. Върху почернялата му фасада с високи три разкрача букви беше написан лозунг.
Времето настъпи.
Той притисна лице към решетката и се опита да види по-нататък по улицата. Отвъд офицерите, придворните и рицарите от дворцовата стража върху неспокойните си коне, пред стена, завършваща с шипове, се бяха скупчили фигури. Над тълпата се вееха плакати като знамена над някой полк. „Честно заплащане за честния труд!“, „Долу Висшия съвет!“ и „На бунт!“. Хората вече се бяха понесли към колоната на краля, изпълнени с мрачен гняв, и изразяваха недоволството си с освирквания и подигравки. Дали бяха…Трошачи?
– Мътните го взели – прошепна той отново.
В страничната уличка също се виждаха хора. Мъже с дрехи на работници и стиснати юмруци. Фигури, които бягаха и гонеха някого. Нахвърлиха се върху него и започнаха да го ритат и удрят с юмруци.
Отпред се чу рев. Може би беше Ръкстед.
– Махнете се от пътя в името на Негово Величество!
– Вие се махнете от шибания път! – озъби се мъж с гъста брада, който сякаш нямаше врат.
От уличките се стичаха хора, които създаваха неприятното усещане, че колоната е обградена.
– Това е Младия лъв! – излая някой и Лео чу колебливи, одобрителни викове.
Здравият му крак, който преди няколко дни беше болният му крак, направо гореше, но той се вкопчи в решетките, докато хората се трупаха около фургона и към него се протягаха ръце.
– Младия лъв!
Савин наблюдаваше, напълно безпомощна, от прозореца на каретата, стиснала с едната си ръка издутия си корем, а с другата тази на Зури, докато онези главорези се скупчваха около затворническия фургон на Лео като прасета около корито. Трудно можеше да разбере дали искат да го спасят, или да го убият. Може би и те самите нямаха представа.
Осъзна, че не си спомня какво беше усещането да не си уплашен.
Вероятно всичко беше започнало като стачка. Савин знаеше всички фабрики в Адуа, а това беше хартиената фабрика на Фос дан Харбер – концерн, в която тя на два пъти беше отказала да инвестира. Печалбите бяха изкушаващи, но репутацията на Харбер беше лоша. Той беше от онези брутални собственици ескплоататори, които бяха направили така, че на всички останали да им е трудно да експлоатират собствените си работници както трябва. В началото вероятно беше започнало като стачка и после, както бързо се случва при стачките – се бе превърнало в нещо доста по-грозно.
– Назад! – отсече млад офицер и замахна към тълпата с камшика си за езда.
Един гвардеец на кон хвана за рамото мъж и го дръпна настрани, после удари друг по главата с щита си. Работникът падна окървавен.
– О – възкликна Савин с широко отворени очи.
Някой удари офицера с тояга и той се олюля върху седлото.
– Почакайте! – Стори ѝ се, че гласът е на Орсо. – Почакайте!
Но това не промени нищо. Кралят на Съюза внезапно се беше оказал също толкова безсилен, колкото нея. От всички страни прииждаха хора – море от разгневени лица, размахвани плакати и стиснати юмруци. Врявата ѝ напомни за Валбек и за бунта, но ужасяващото настояще беше достатъчно плашещо и без да си припомня ужасяващото минало.
Дойдоха още войници на коне. Въздухът беше прорязан от вик, когато някой беше стъпкан.
– Копелета!
Отекна слабо звънтене, когато някой измъкна меча си.
– Защитете краля! – изписка Горст.
Войник удари един мъж с дръжката на меча си и после с плоската страна на острието, събори шапката му и го запрати да се търкаля по паветата. Друг от рицарите на дворцовата стража не беше толкова сдържан. Проблесна стомана, последва остър писък. Този път Савин видя мечът да се спуска, оставил след себе си зейнала рана в рамото на един мъж. Нещо се блъсна отстрани в каретата и тя трепна.
– Бог да ни е на помощ – промърмори Зури.
– Изобщо помага ли някога? – погледна я втренчено Савин.
– Не спирам да се надявам. – Зури обгърна покровителствено раменете на Савин. – Дръпни се от прозореца…
– И къде ще отида? – прошепна Савин и се сви в прегръд-ката ѝ.
Отвъд стъклото цареше пълен хаос. Войник на кон и жена със зачервено лице се бореха за единия край на плакат, на който пишеше „Равенство за всички“, докато другият се губеше в бъркотията от лица и ръце. Рицар от дворцовата стража беше свален от коня си и се изгуби в тълпата като моряк в бурно море. Хората бяха навсякъде и си пробиваха път между конете, блъскаха се, вкопчваха се с ръце и крещяха.
Разнесе се трясък, прозорецът се пръсна на парчета и Савин се отдръпна назад, когато вътре се посипа дъжд от счупени стъкла.
– Предател! – изкрещя някой.
На нея ли викаше? Или на Лео? През прозореца се промуши ръка. Мръсна ръка, която търсеше плячка. Савин я удари непохватно с едната страна на юмрука си, несигурна дали щеше да е по-лошо тълпата да я извлече от каретата, или да бъде отведена в Палатата на въпросите от Инквизицията.
Зури тъкмо се изправяше, когато отвън пламна проблясък. Нещо перна бузата на Савин. По роклята ѝ се появиха червени петна. Ръката се изхлузи навън. Зад прозореца внезапно избухна огън и тя се прегърби, обхванала с две ръце корема си, докато болката пронизваше вътрешностите ѝ.
– Бог да ни е на помощ – прошепна тя.
Нима щеше да роди тук, върху осеяния със стъкла под на каретата, по време на бунт?
– Шибаняци такива! – Едър мъж в престилка беше хванал поводите на коня на онова русо момиче, което Орсо използваше за своя прислужница и което някога, сякаш преди хиляда години, носеше съобщенията между него и Савин. Савин видя, че Орсо рязко обърна своя кон и започна да блъска с юмруци мъжа по оплешивяващия му скалп. Той сграбчи Орсо и се опита да го свали от седлото.
– Ти…
Черепът му се разцепи и от него изпръска червена кръв. Савин зяпна. Можеше да се закълне, че онзи мъж Сулфур го беше зашлевил с отворена длан и почти му беше откъснал главата.
Горст препусна покрай каретата, оголил зъби, докато сечеше безжалостно от едната и от другата си страна и оставяше след себе си паднали тела.
– Кралят! – пискливо крещеше той. – Кралят!
– Агрионт! – изрева някой. – Не се спирайте пред нищо!
Каретата се наклони напред. Савин щеше да бъде изхвър-лена от седалката, ако ръката на Зури не се беше стрелнала напред. Тя отчаяно се вкопчи в празната рамка на прозореца и прехапа устната си, когато подутият ѝ корем беше пронизан от нова вълна болка.
Видя как хората се разпръснаха. Разнесоха се ужасени писъци. Ъгълът на каретата блъсна и завъртя едно тяло, което се удари във вратата и се озова под копитата на коня на рицар вестоносец. По счупения прозорец останаха закачени кичури руса коса.
Колелата подскочиха през една стъпкана табела и се завър-тяха през плющящи листове памфлети, залепнали върху влажния път. Затворническият фургон трополеше пред тях и вдигаше искри от паветата. Навсякъде наоколо имаше подплашени коне, веещи се гриви и плющяща сбруя. Нещо изтропа от другата страна на каретата, после фабриката на Харбер и разбунтувалите ѝ се работници останаха зад гърба им.
През счупените прозорци нахлу студен въздух. Сърцето на Савин биеше лудо. Ръката ѝ върху перваза на прозореца беше измръзнала, но лицето ѝ гореше, сякаш някой я беше зашлевил. Как Зури до нея можеше да е толкова спокойна? Лицето ѝ беше безстрастно и ръката ѝ беше обгърнала здраво Савин. Бебето се размърда, докато каретата се люлееше и тресеше. Поне беше живо. Живо беше.
През прозореца видя лорд шамбелан Хоф, който се беше вкопчил в юздата, а огърлицата му се беше оплела здраво около зачервеното му гърло. Тя видя стария знаменосец на краля, с посивяла коса, да стиска здраво дръжката на знамето. Слънцето на Съюза се вееше над главата му, а върху златистия плат имаше мазно петно.
Улиците бързо минаваха покрай тях. Бяха толкова познати и толкова непознати. Някога този град беше неин. На никого другиго не се възхищаваха толкова. На никого другиго не завиждаха толкова. Никой друг не беше по-мразен от нея и тя винаги беше приемала това за единствения искрен комплимент. Сградите проблясваха за миг. Сгради, които познаваше. Които дори притежаваше. Или беше притежавала.
Сега всичко това щеше да бъде конфискувано.
Стисна очи. Не можеше да си спомни какво беше усещането да не си уплашен.
Тя си спомни как взе пръстена от Лео, докато Агрионт и малките му хора се простираха под тях. Бъдещето беше тяхно. Как успяха напълно да се самоунищожат? Неговото безразсъд-ство или нейната амбиция поотделно нямаше да успеят да го сторят. Но като два химикала, които поотделно са само леко отровни, заедно те бяха създали нестабилен експлозив, който беше взривил и пратил по дяволите живота и на двамата, и на хиляди други.
Порязването под превръзките на обръснатата ѝ глава я сърбеше постоянно. Може би щеше да е по-милосърдно, ако парчето метал, което я беше закачило, бе прелетяло съвсем малко по-ниско и беше разцепило черепа ѝ, вместо само да нарани скалпа ѝ.
– По-бавно! – чу се пискливият глас на Горст. – По-бавно!
Пресичаха един от мостовете, за да влязат в Агрионт. Огромните стени се извисяваха пред тях. Когато влязоха в града, това я накара да се почувства в безопасност като в родителска прегръдка. Сега те приличаха на стените на затвор. Сега бяха стените на затвор. Примката все още стоеше на врата ѝ, както и на врата на Лео.
След като го бяха свалили от бесилката, тя беше сменила превръзката на крака му. Струваше ѝ се, че това е нещо, което една съпруга трябва да стори за ранения си съпруг. Особено когато тя до голяма степен беше виновна за раните му. Беше смятала, че може да бъде силна. В края на краищата беше известна с хладнокръвната си безпощадност. Но когато развърза бинтовете, сякаш правеше някакъв вулгарен кабаретен номер, видя, че от кафяви раните бяха станали розови, а после черни. Пред очите ѝ се разкри чуканът на крака му. Изглеждаше като кошмара на някоя шивачка за неумело шиене. Неравните пурпурночервени шевове сълзяха. Ужасната, странна липса на крайник изглеждаше като някаква фалшификация. Миришеше на евтин алкохол и от него се носеше миризмата на месарски магазин. Савин беше закрила устата си. Не бе казала и дума, но когато погледна лицето му, видя собствения си ужас, отразен върху него. После пазачите бяха дошли, за да я отведат, и тя беше благодарна за това. От този спомен ѝ се гадеше. Гадеше ѝ се от чувството за вина. Гадеше ѝ се от отвращение. Гадеше ѝ се от чувството за вина заради отвращението, което изпитваше.
Осъзна, че трепери, и Зури стисна ръката ѝ.
– Всичко ще се оправи – увери я тя.
Савин погледна в тъмните ѝ очи и прошепна:
– Как?
Каретата се разтресе и спря. Когато един офицер отвори вратата, от счупения прозорец със звънтене се посипа стъкло. Беше ѝ нужно известно време, за да изправи свитите си пръсти. Наложи се да ги разтвори един по един, сякаш е труп, вкопчил се в мъртвешка хватка. Спусна се замаяно и се олюляваше, като при всяко движение си мислеше, че ще се напикае. Дали вече не го беше сторила?
Площадът на маршалите. Веднъж в месеца беше бутала количката на баща си по плочките му и се присмиваше на нещастието на другите. Бе присъствала на заседанията на Камарата на лордовете и беше пресявала празните приказки, за да открие възможности за забогатяване. Беше обсъждала сделки със съдружниците си – кого да издигне и кого да смачка, кого да подкупи и кой ще плати цената. Познаваше добре забележителностите, издигащи се над набраздените от сажди покриви – подобната на черен пръст Кула на веригите и извисяващия се силует на Кулата на Създателя. Но те принадлежаха на един различен свят. На различен живот. Навсякъде около нея мъжете се пулеха невярващо. Мъже с ожулени лица, разкъсани красиви униформи и мечове, покрити с кървави петна.
– Ръката ти – каза Зури.
Беше оцапана с кръв. Савин я обърна замаяно и видя парче стъкло, забито в дланта ѝ, на мястото, където се беше държала за рамката на прозореца. Изобщо не го бе усетила.
Вдигна поглед и очите ѝ срещнаха тези на Орсо. Той изглеждаше блед и объркан. Златната му корона беше килната на една страна. Устата му беше леко отворена, сякаш се готвеше да я заговори, а нейната изглеждаше така, сякаш ще му отвърне. Но известно време и двамата не казаха нищо.
– Намерете на лейди Савин и съпруга ѝ някакво жилище в Палатата на въпросите – изграчи той накрая.
Савин преглътна, докато го наблюдаваше как се отдалечава.
Не можеше да си спомни какво беше усещането да не си ужасен.
